Валентина Георгиева продължава страхотното си представяне в спортната гимнастика, като спечели втори пореден сребърен медал на прескок от европейско първенство при жените. Гимнастичката говори пред „МачКаст“ за успеха и кариерата си.
- Как се чувстваш след поредния медал?
- Супер, изключваме, че съм уморена и психически, и физически от всичките пътувания, състезания и натоварвания.
- Разкажи ни повече за европейското първенство в Германия.
- Хубаво състезание, изключително доволна съм от себе си, защото вторият прескок на финала беше по-сложен от квалификациите. Не е нов за мен този скок, но на предните две състезания по незнайни причини правех грешки на него. Съдийското решение не искам да го коментирам, защото цял свят видя, че побутнаха домакините да вземат титлата. Победи ме германка, а състезанието беше там. Случва ми се за втори път. Миналата година в Римини побутнаха французойката, за да си защити титлата. Но каквото се искаше от мен го направих. Най-омразното ми нещо е да скачам последна, но такъв беше жребият. През цялото време гледах да съм настрани, със слушалки, с качулка, далеч от камерите, не съм следила кой какво е скачал, не исках да се разсейвам. Стъпих на подиума и показах своето.
- Имаше проблеми с контузии.
- Хроничните контузии не ме напускат никога. Вървят ръка за ръка с мен. Наложи ми се да пия обезболяващи, защото направих грешка и имах повече болки след тренировката. Но без значение дали има адреналин, дали си на обезболяващи, болката си е там. Аз обичам да казвам, че ако някой ден се събудя и нищо не ме боли, значи съм умряла. Просто за един професионален спортист болките са ежедневие.
- Как се справяш след ощетяване от съдиите?
- Беше несправедливо спрямо мен. Просто ни подценяват, подценяват българите изключително много, незнайно защо. Мачка ме малко психически, но ме мотивира много, за да им покажа, че следващия път няма да има за какво да се захванат и да отрежат от оценката.
- Ощетяването е отдавна, да си припомним Атина и Данчо Йовчев.
- Да, но след това му вдигнаха ръката и казаха, че той е шампионът. При нас в женската гимнастика е по-различно, има я женската злоба. Гледах записи от финала на европейското. Вижда се отзад нашият масажист, който се моли аз да си направя опита, но се вижда и треньорът на германката с какви очи ме гледа. Затова сме окичени против уроки.
- Как успяваш да се абстрахираш, знаейки, че някой те гледа с недобри очи, независимо от това, че имаш нещо да те пази и от цялата любов, която получаваш от близки, екип и фенове в България?
- Имам си мои ритуали преди състезание, които не искам споделям, защото ще спрат да действат. Но са най-простички неща. И аз не плащам данък „обществено мнение“. Не ме интересува кой какво мисли за мен, аз съм си в едно кубче, стоя там и не излизам.
- А през цялата ти кариера ли е било така? Още от дните в художествената гимнастика, макар че тогава си била малка.
- Бях мъничка, нямам много спомени от този период. Имам спомен от първото ми състезание, спомням си, че се спъвах в краката си, както се казва. Но тогава не ме гледаха така. Може би интересите в спортната гимнастика, това, че влязох много бързо в този спорт и започнах да правя някакви постижения, от малка мога да кажа, че съм била черната овца. Винаги съм си стояла по-самичка, говорело се е зад гърба ми и такива неща, но аз не обръщам внимание, защото това е завист.
- Как стана преходът от художествената към спортната гимнастика? Обикновено момичетата искат да са художествени гимнастички.
- Някъде гледах, че не всяко момиче иска да бъде принцеса. Имам по-голям брат. С него съм отраснала, имали сме по-груби игри. Преходът беше от това, че залата на „Герена“ беше разделена на две части – за художествена и за спортна гимнастика. И по време на тренировка при художествена гимнастика моят поглед беше насочен към спортната. Може би като съм била малка, са ме карали насила да ходя, а там виждах всички деца, че отиват с желание и се чувстват живи там. Включително и сега, когато съм емоционално зле, изнервена съм, всичко се излива в залата, там ми е сигурното място. Виждайки ги как се чувстват живи, казах на родителите ми, че искам да пробвам. Свързахме се с Данчо Йовчев, той се свърза с моя треньор (Филип Янев – б.а.), направихме пробна тренировка, която трябваше да продължи 15-20 минути. Той да види дали имам качества, дали изобщо съм за този спорт. Аз излизам час и половина по-късно. Нашите са се притеснили да не е станало нещо. Спомням си, че излязох хванала за ръка треньора, и с усмивка. И им казах, че оттук няма да мръдна. Няколко дни по-късно спрях с художествената гимнастика и влязох в спортната.
- Как съчетаваше тренировките с уроци, с тийнейджърството?
- В началото трудно, после просто избрах спорта. Седнах с моите родители, те ми казаха, че трябва да избера между образованието и спорта. Спортът е до време, а никога не е късно да се учи. Избрах спорта и записах самостоятелна форма в училище. А тийнейджърството – аз не мога да кажа, че съм имала детство като всички други, моето детство мина в залата
- По колко часа на ден?
- Имало е дни, в които съм влизала в залата в 9 ч. сутринта и съм излизала в 19.30 ч. По цял ден вътре.
- Не ти ли липсваше социалния живот, излизанията със съученици?
- В началото реагирах, защото е тип дискриминация. Те излизат, аз съм в залата, но когато човек има амбиции, не обръща внимание. Сега ми играе и някакъв вид лоша шега, че не съм комуникативен човек, по-затворена съм, по-дръпната. След състезания има банкети, аз предпочитам да си стоя в стаята, да си почивам и да не се занимавам с хора. Не съм комуникативна. Ще отида там и ще мълча, другите ще се забавляват и се чувствам излишна. Моето присъствие не е желано там все едно.
- Имаш ли приятелка сред съперничките все пак?
- Поне в моите очи съм в добри отношения с всички. Много неща се говорят зад гърба и стигат до мен. Има едно момиче, тя е 2 г. по-малка от мен и е в друг клуб – Никол, сближихме се, бяхме заедно в една стая на европейското, първите месеци след контузията и операцията си (Георгива скъса връзка в коляното през 2022 г. – б.а) говорих с нея и психически тя ме държеше. С нея виждам, че всичко е истинско и поддържаме комуникация.
- Тя ли помогна да преодолееш тази тежка контузия?
- Тя със сигурност има голям пръст в това, треньорът ми също, но и аз сам си помогнах. Имаше моменти, в които нямах желание за нищо, не виждах прогрес, много бавно се случваха нещата. Казвах си, че ако се възстановя напълно, това може да се случи отново. Чудех се дали ще се върна на нивото, на което съм била. Имах период, в който не исках да ходя на тренировки, но когато видях прогрес, си казах, че ще се върна по-силна и 2024 г. ми беше най-силната.
- Кой е моментът, който няма да забравиш от олимпиадата в Париж?
- Рожденият ми ден на 28 юли, който съвпадна с квалификациите. Негативното беше, че играх в първия поток, най-рано, станахме в 5 сутринта, в 7.30 бях на първия уред. Мина всичко и дойде най-дългото чакане почти до полунощ, за да видя дали ще съм на финал. Прибрах се в селото, легнах да поспя и вечерта малко преди полунощ се бяхме събрали в стаята на моя треньор и видяхме как последното момиче не успя да ме победи и влизам на финал. Имахме хубава реакция. Финалът ще го помня с две неща – историческо пето място и че не успях да подобря рекорда на моя треньор. Имахме закачка, че ще му подобря постижението, но за малко не успях, изравнихме се.
- Работиш ли вече за следващата олимпиада?
- За толкова напред не мога да говоря, работим състезание за състезание. Имам опцията да решавам дали да скачам по-сложно или по-опростено, за да се запазя физически.
- Върху какво си концентрирана да надграждаш?
- Върху трудността. Не е малка, но след всяка олимпиада се сменя правилника и сега го смениха така, че има 2 десети бонус, ако скачаш напред или назад. Това е много. Аз не съм европейска шампионка заради 83 стотни. Почнах да тренирам прескок с превъртане напред, но дойдоха състезанията и ще трябва да работя още.
- По колко пъти на ден тренираш сега?
- По веднъж. Като съм по-голяма и по-зле физически, с треньора ми гледаме максимално да облекчаваме програмата. Мога да приключа тренировка за половин час, може и за 4 часа. Зависи как скачам, как се чувствам. За това най-много ме е яд – защото много искам и много имам да показвам, но имам проблем с кръста. И не е толкова до болка, защото имам висок праг и на болка. Имам изместен прешлен, почти 2 см засяга нервите, на моменти ми изтръпват краката. Не е толкова до болката, просто като се засиля и когато кракът откаже, това ме дърпа назад.
- С треньора ти сте толкова години заедно, сигурно се разбирате само с поглед.
- Да. Толкова сме свикнали един с друг, че само с поглед се разбираме. Но ние сме почти 11 години заедно в залата. Много е важно да имаш такъв човек зад себе си. Него мога да го нарека втори баща. Особено в момента на контузията, прекарвах повече време в залата, отколкото вкъщи, защото за активен човек да е с патерици или да лежи, е най-големият ад. Той е претърпял такава контузия и ми каза, че трябва да се заредя с търпение. Физическата част е лесна – ще те заболи няколко пъти, но психическото е най-трудно. Той беше постоянно до мен.
- Идват ли отдолу нови звезди в спортната гимнастика?
- За жалост, не. Има деца, които идват с желание на тренировка, но когато влязат в пубертета почти веднага всички се отказват. Затова не виждам някаква светлина, но дано да има. Хубаво е да развиваме спорта, бяха го позабравили доста от държавата този спорт, но ето, че го възвръщаме бавно.
ЕКАТЕРИНА ТОМОВА
ДИМИТЪР ПЕНЕВ
Левскарка е от раждане
Валентина Георгиева има и друга страст – футбола. Казва, че е левскарка от раждането си, а често гледа мачове и на стадиона.
„В Сектор Б съм била един път, там са лошите момчета“, каза гимнастичката.
Първият мач, който помни, е срещу Дунав Русе „Бях много малка. Всички мачове, които гледах с дядо ми. Помня как отивахме в неговата стая, той си сипва една бира, аз обирам отгоре пяната с пръст. Най-любимият ми мач е спечелването на Купата през 2022 и мачът с Айнтрахт в София“, допълва гимнастичката.
